Така многополюсността и поливерсумът – глобалният революционен алианс, стават не инженерен проект за това, как би могло да се организира човечеството в условията на дълбока криза на еднополюсния свят, а става етически дълг, есхатологично учение, религиозен порив. Трудно е да се каже как по-ефективно да събудиш спящите: дали като им опишеш прелестта на пробуждането или предсказвайки ужаса на причакващия ги кошмар. Този проблем е решавал Заратустра в началото на своята проповед. Той разказал на хората за свръхчовека, за да ги възхити, но никой не го слушал. Тогава той решил да ги стресне и засрами, като разказал за „последните хора“. Ефектът бил неочакван – това така им харесало, че те извикали: „Дай ни тези последни хора, Заратустра“. Да внуши страх също не се получило. Заратустра плюл, махнал с ръка и отишъл в планината. Изглежда, във всичко трябва да се стигне предела. И ако хората със своето отношение към историята искат да се доберат до империята на антихриста, не може да им сe попречи за това. Но e необходимо да се опиташ и да се постараеш. Затова трябва да се защитава многополюсното устройство на света и да се настоява за поливерсум дори в случай, когато това въобще не би било възможно. А още повече, когато това все още е възможно. Италианският писател Курцио Малапарте е казал: „Нищо не е изгубено, докато не е изгубено всичко“. Засега не е изгубено всичко – това е сигурно, затова бъдещето има свободен контур, различен от „края на историята“ в нейният либерален еднополюсен израз. Но ако ние не съберем кураж, след определено време вече ще бъде изгубено всичко. И вместо тънките и дълбоко човешки хоризонти на многополюсния свят, ще ни остане само безалтернативната геополитика на нощта и политологията на империята на антихриста.

От какво се страхуват аналитиците и футуролозите, оценявайки еднополюсното статукво? Страхуват ли се от многополярността? Формално – да, и се стараят активно да й противодействат, стъпквайки още в зародиш и най-малките тенденции в тази посока. Според геополитическата логика най-вероятна платформа за такава многополярност би могла да бъде континентална Русия – на различни етапи от своята история Евразия традиционно изпълняваше роля на главен опонент на Запада. Философията на руските евразийци от 20-те и 30-те години на ХХ век и новото раждане на това течение в неоевразийството на 90-те, подготвиха идейната почва и набелязаха основните тенденции на световната антизападна стратегия. Но и субективно, и обективно, съвременна Русия все още е прекалено далеч от възможността пълноценно да се движи в тази посока, да вземе поливерсума за своя основен девиз и да въвлече в глобалната антизападна, антисъвременна революция другите общества. Това е възможно, но е малко вероятно в близкото бъдеще.