В последно време европейските интелектуалци обсъждат нова политологическа концепция, ставаща все повече и повече актуална: популисткият момент.

От една страна за това са загрижени левите шмиттианци, такива като Шантал Муф. От друга страна е блестящият идеолог на европейските консерватори, на „новите десни”, на най- сериозната и влиятелна фигура на интелектуалеца в Европа- философът Ален Де Бенуа. И десните и левите публикуват текствове, посветени на популисткия момент, давайки различни интерпретации, спорейки и правейки прогнози за бъдещето.

Какво е това популистки момент?

На първо място – това е появяването в политиката на такива лидери, които стават извънредно популярни, обръщайки се към широките маси без да се грижат  за идеологическата последователност на своите платформи и позиции. Преди всичко това са Путин и Тръмп, чиито възгледи трудно се квалифицират в общоприетите категории- десни, леви и.т.н. Такива лидери разбират и чувстват обществото, какво иска в действителност, към какво се стреми, какво мисли, от какво се бои и отговаря на тези очаквания направо, без да се опитва да облече това в някаква система. И това работи, при това все по-добре и по- добре. От случайност или „сбой” в системата- това постепенно става тенденция. След Тръмп- това вече е глобална реалност, с която трябва да се съобразяваме.

Може би в зората на своето възникване преди няколко века либерализмът е бил закономерен етап, воден от стремежа за създаване на едно ново и по-справедливо общество, в което свободата и равенството са крайната и върховна цел на историческото движение. По-късно той се оформя като политика на свободния пазар и на свободното движение на капитали. Днес обаче, в началото на 21 век, наследникът на либерализма – неолиберализмът – трансформира до неузнаваемост висшите идеали на своите апологети и създатели. Той мутира в нови и крайни превъплъщения, които вместо да дадат свобода, създадоха нови и жестоки правила и с тях завладяха западния свят, като си поставиха и глобалната цел да подчинят цялата планета.

Но за това е изписано много. Икономическите, политическите, милитаристичните и финансовите последици от доминацията на неолибералния капиталистически модел в съвременния свят са обект на множество анализи и изследвания, а също така са в основата на надигащата се съпротива сред мислещата част от човечеството. Случващото се в Гърция е актуалният ярък симптом за болестта в тялото на пропукващата се матрица. Дори и някога тя да се пръсне на съставните си части обаче, остава открит въпросът какво ще е останало вътре в нейните недра. И какво ще е това, което ще оцелее.

Горе-долу такава е разликата между религията – едно студено понятие, и вярата. Тя живее с нас. Когато ни напусне, това е катастрофа. Tя ни напуска, но и ни крепи в моменти на отчаяние. Българите не са религиозни, просто защото българският клир никога не е бил нито много активен, нито много уважаван. На него по традиция не се доверяваме много, затова е трудно да си български духовник и едновременно да бъдеш висок пример. Има нещо протестантско в българското отношение към църквата. Много често сме вярващи хора напук на църквата. Умните попове го знаят и не драматизират. Българите не са религиозни в смисъла, в който са религиозни поляците, испанците, може би и италианците. Българите са религиозни както са религиозни французите – положително отношение към Светата католическа църква, но с едно наум. Все пак днес Франция живее след Френската революция, когато гориха манастири и вдигаха на вили архиепископи.

Toen ik aanvaardde een essay te wijden aan het werk en het denken van de schilder, dichter en kunsthistoricus Marc. Eemans, heb ik me afgevraagd of het in mijn geval geoorloofd was te spreken van een zekere continuïteit in zijn geestelijke ontwikkeling. Langzaam maar zeker kwamen elementen en argumenten aan het licht om mijn overtuiging te staven dat die vraag positief macht beantwoord worden. Aldus is deze geschiedenis van de intellectuele en creatieve levensweg van Marc. Eemans ontstaan. Daarbij werd de klemtoon vooral op zijn denken en op zijn poëtisch oeuvre gelegd, vermits het illustratiemateriaal dat deze uitgave verrijkt, als een soort picturaal complement van mijn stelling kan beschouwd worden. Overigens bleven om voor de hand liggende redenen, biografische en andere gegevens buiten beschouwing.

Hopelijk vergeeft de lezer het me dat ik met hem wegen ga verkennen, die men normaliter in essays van het onderhavige genre links laat liggen. Maar op de eerste plaats is het zo dat ik geen kunsthistoricus ben en het derhalve als een punt van elementaire intellectuele eerlijkheid beschouw me onbevoegd te verklaren om een verantwoord waardeoordeel over het schilderkunstig werk van Marc. Eemans uit te spreken. En voorts is er het oude adagium « de gustibus et coloribus non disputandum », dat in de loop der tijden zijn geldigheid heeft behouden. Waarom de lezer dan ook willen beïnvloeden met een onvermijdelijk subjectieve analyse van de boodschap die de schilderijen van Marc. Eemans brengen?